Българско овчарско куче

БЪЛГАРСКИ ПОРОДИ

Знаков белег за полаганите от всяка една държава грижи за нейната национална съкровищница на генетичното и биологично разнообразие са местните породи селскостопански животни – автохтонните, възникнали на територията на тази държава породи, които тя е съумяла да запази и развие.

От много дълбока древност кучетата са неотделима част от живота на човека и негови безценни помощници. Това е причина повечето държави по света да се отнасят с интерес и загриженост към националните си породи кучета – още повече сега, когато немаловажна насока в развитието на селското стопанство е екосъобразното, „природно” стопанство. Националните породи (особено тези със селскостопанско предназначение) представляват сериозен приоритет за държавите в Европейския съюз (и не само). Тези породи се ползват със защитата на правителството, обслужват се и се контролират, предприемат се редовни стъпки за популяризацията и рекламата им сред любителите в съответната държава и зад граница.

България е сред малкото страни, благословени не с една, а с цели четири своеобразни, уникални автохтонни породи. За сравнение: Италия, многократно по-голяма като територия, има общо 14 признати и регистрирани породи кучета. Украйна – държава в пъти по-голяма от България – няма нито една порода куче, която може да се нарече автохтонна и засега усърдните опити на украинското правителство да „възроди” украинската овчарка или степната хрътка, не са се увенчали с успех.

У нас, където всъщност националните породи животни не са нито на първо, нито на десето място в списъка по важност, оцелелите автохтонните породи кучета са цели четири: едно овчарско куче и три вида гончета с напълно различни породни характеристики.

Конкретно българското овчарско куче е било част от традиционното животновъдство по нашите земи от много векове. Трогателна е грижата, с която по време на комунизма земеделските стопани полагат усилия да запазят жива породата, да я съхранят в условията на текезесарското централизирано и „модернизирано” стопанство въпреки старанията на държавата-мащеха за изтребването както на българското овчарско куче, така и на всички други български автохтонни породи селскостопански животни. Много от тях, за съжаление, не доживяха днешния ден. Считано от 2011 г. стандартите на три от четирите български породи са регистрирани в Министерството на земеделието. Първо през 2008 г. е българското овчарско куче, през 2010 г. регистрация получават българското лудогорско гонче и българският барак. Така поне номинално и трите породи се ползват с протекцията на българското правителство и българските и европейски закони; националното ни киноложко богатство вече е защитено от чужди посегателства. В момента се работи за регистрация в МЗХ и на жълто-алестото гонче.

В последните години трите регистрирани в МЗХ и международно признати български породи кучета постинаха значителни успехи на международната сцена. След признаването на българското овчарско куче от 4 от най-големите световни киноложки организации, клубът за породата полага усилия то да бъде системно представяно на най-значителните международни киноложки форуми през последните години. Това е възможно и благодарение помощта и съдействието от страна на МЗХ, ДФ „Земеделие” и Дирекция „Държавни помощи и регулация”, и благодарение на себеотдадеността и ангажираността на крупните собственици на кучета от тази порода.

 

БЪЛГАРСКО ОВЧАРСКО КУЧЕ

ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ

 

Историята на заселването на Балканския полуостров твърди, че формирането на българската народност е станало през периода от V до X-ти век, когато на няколко етапа по нашите земи са се установили траки, славяни и прабългари. Те са се смесили със „завареното” местно население – така наречените „предславянски народи”. Всеки от тези народи е идвал, придружен от своите домашни животни – овце, кози, говеда, кучета. Разбира се, огромно влияние върху формирането на българското овчарско куче оказват местният климат, природни дадености и присъщото на хищниците поведение. Водената векове наред народна селекция довежда до формирането на стабилна и достатъчно еднотипна популация в региона, отличаваща се с ръст над средния, масивност, издържливост, гъста и обилна козина, гъвкава и приспособима психика, борбен характер и разностранно развити качества.

Такова заварва местното куче Освобождението. Новообособилите се държавни граници и рязкото ограничаване на маршрутите на стадата дават нужния тласък към консолидация на типичните местни отродия за формиране на същинската порода. „Чобанско” куче по това време има в почти всеки селски дом. За разностранността, гъвкавостта и поголовното разпространение на българското овчарско куче може да свидетелства фактът, че то бива взето на служба в новооснованите Гранични войски и остава основна използваща се там порода чак до след Втората световна война, когато бива заменено от по-модерните овчарки по модел на СССР.

Първата и особено Втората световна война оказват пагубно влияние върху селското стопанство на България. Кучето е отречено като елемент на остаряла и неефективна „селскостопанска методология” и е почти унищожено заедно с традиционното животновъдство в планинските райони.

Официалната дейност за възстановяването на породата започва през 1970 г. с изготвянето на стандарт от д-р Тодор Гайтанджиев, чиито усилия по онова време „не срещнали търсената подкрепа”. Първите клубове за овчарско куче се организират в периода 1990-1993 г. и за кратко време се извършва огромна дейност по проследяването на произхода на кучетата в страната, описването и маркирането им. Българското овчарско куче получава първото си международно признание – от UCI през 2007 г. и прави и първия си „признат” прощъпулник на международната сцена – организирана от клуба група с 12 кучета посещава Световното първенство на UCI в гр. Лимбург – Германия.

През 2009 г. под №203 породата е призната и от втора голяма международна организация – IKU (International Kennel Union). През същата година група с БОК пътува заедно със собственици на българско лудогорско гонче и няколко други породи (лабрадор, акита и др.) за Москва, където през декември се провежда „Кубок Мира” (Световната купа) на ИКУ. Българското овчарско куче се представя отлично и завоюва симпатиите на съдии и публика.

Federacion Canina Internacional признава българското овчарско куче през 2010 г., през 2011 г. то официално е регистрирано в системата на Alianz Canine Worldwide (ACW), а през 2012 г. – от  World Cynologic-Hunting-Sports Alliance (WCHSA).